ОГЛЕДАЛО ВМЕСТО АРХИТЕКТУРА: КАПАНЪТ НА МЕДИЙНИЯ ТАНДЕМ В ПРЕЗИДЕНТСТВОТО

Номинацията на кандидатпрезидентската двойка Илияна Йотова – Кирил Вълчев поставя българския политически живот пред прецедент. За първи път начело на държавата се предлага тандем с изцяло общ професионален генезис — нюзрума, ефира и публицистиката.

На пръв поглед това изглежда като комуникационно предимство. Институционално обаче то представлява фундаментален капан: среща на две роли, които боравят с един и същ инструмент — публичното слово, — но преследват противоположни цели.

Журналистиката по дефиниция е реактивен занаят. Тя тича след новината, улавя факта в реално време, разглобява конфликта и оставя изводите на публиката. Президентството в една парламентарна република е акт на синтез и стратегическо предвиждане. Държавният глава няма за задача да бъде хроникьор на събитията или коментатор на чуждите грешки. Неговата роля е да задава хоризонт за десетилетия напред и да крепи носещите колони на системата.

Когато обаче отразяващият рефлекс измести държавническото мислене, институцията заприличва на коментарно студио, в което микрофонът замества реалното действие. Този модел не е абстрактна хипотеза — той вече даде своите конкретни проявления:

ОТКАЗЪТ ОТ ВЕТО ВЪРХУ БЮДЖЕТА

Когато обществото, експертите и бизнесът отхвърлиха проектобюджета, институционалният дълг изискваше президентът да влезе в сблъсък с грешната конюнктура и да спре закона. Вместо това последва подпис и коментарно съжаление пред камерите. Медийният инстинкт избра комфорта на словесното дистанциране пред политическата цена на реалния отпор.

БЯГСТВОТО ОТ КСНС

Консултативният съвет за национална сигурност е най-силният конституционен лост на държавния глава — форматът, който задължава лидерите да седнат на една маса при закрити врати. Упоритото му несвикване в моменти на дълбока криза е абдикация. Телевизионният водещ просто констатира, че гостите му не могат да се разберат; но държавникът е длъжен да наложи консенсус там, където няма камери и аплодисменти.

ДРАМАТИЗМЪТ СРЕЩУ АРИТМЕТИКАТА: УКРАЙНА И ГЕОПОЛИТИКАТА

В медийната среда драматичният фатализъм продава най-добре. Малко преди старта на кампанията чухме от парламентарната трибуна от Румен Радев: „Европа трудно ще съществува дълго срещу Русия“. Звучи апокалиптично, удобно за новинарско заглавие. Само дето геополитиката не се прави с патос и внушаване на страх, а с ресурс, технологии и елементарна аритметика.

А чистите числа са безпощадни към медийните митове:

• Икономиката на Европейския съюз е близо 8 пъти по-голяма от руската (а с партньори като Великобритания, Норвегия и Швейцария разликата става десеткратна);

• Русия генерира едва около 2% от световния БВП — обемът на цялата руска икономика е съпоставим с този на една-единствена европейска държава като Италия;

• Заедно с глобалните съюзници (САЩ, Япония, Великобритания, Южна Корея, Канада), коалицията срещу агресията държи близо 60% от световната икономика срещу споменатите 2%.

Интересно ми е как ще коментират Йотова – Вълчев: кой точно срещу кого няма да издържи дълго?

Пазар от близо 450 милиона заможни граждани с най-съвременните технологии срещу суровинна икономика с размерите на Апенините, изпаднала в технологична изолация и военновременен дефицит? Да внушаваш, че континент с 8 пъти по-мощно стопанство е обречен пред колос на глинени крака, не е държавнически реализъм. Това е съзнателно подклаждане на провинциален страх. В икономиката чудеса няма — има ресурси и конструкции.

Впрочем класическата формула при изграждането на успешна кандидатпрезидентска двойка винаги е търсила принципа на взаимното допълване — баланс на ресурсите и опита. Търси се контраст, който да разширява периметъра на доверие: чисто партийният апаратчик се балансира от безпартиен експерт; дипломатът се допълва от човек с опит в сигурността; политическият оратор намира опора в прагматичния юрист или икономист. Смисълът на вицепрезидента е не просто да бъде дубльор, а да внася алтернативна сетивност за държавата.

В тандема Йотова – Вълчев обаче наблюдаваме пълна хомогенност на оптиката. Дори юридическият ценз на Кирил Вълчев през годините остана тясно вкоренен в медийното право и управлението на информационния поток — това е поглед на редактор и модератор, а не на конституционен реформатор. Получава се система от две тонколони, настроени на една и съща честота, усилващи един и същ навик за реакция вместо съзидание.

Медията умее да изгражда безупречна сценография за пред камерите. Но държавата не е телевизионен декор от картон и прожектори — тя е сложна носеща конструкция. Когато замениш държавническия проект и суровите факти с рефлекса на водещия, печелиш вечерните новини, но оставяш обществото да живее със фасада без основи.