СИМЕОН САКСКОБУРГГОТСКИ ОСЪДИ БЪЛГАРИЯ В СТРАСБУРГ ЗАРАДИ МОРАТОРИУМА ВЪРХУ ЦАРСКИТЕ ИМОТИ 

Симеон Сакскорургготски осъди България в Страсбург заради наложения през 2009 г. мораториум върху имотите му, с който му беше забранено да се разпорежда и да ги експлоатира.

Европейският съд по правата на човека призна, че държавата е нарушила правото му на собственост и на справедлив процес и даде 6 месеца на правителството и царя, за да се разберат какво обезщетение ще получи за материалните вреди, които са му причинени. Морални вреди самият Сакскобургготски не претендира (виж по-долу в кои случаи съдът в Страсбург приема, че има нарушения, а цялото решение виж тук). Основно обезщетението трябва да е заради забраната за търговска експлоатация на горите. По делото в Страсбург е представена експертиза, според която печалбата, която царят и сестра му биха могли да получат от дърводобив за периода от 18 декември 2009 г. до 19 октомври 2018 г., би била 2 054 319 лв. Тази оценка би могла да бъде ориентир за това каква компенсация ще претендират двамата от държавата при преговорите.

Мораториумът (какво предвижда виж тук) действа вече 12 години и все още не е отменен. Той засяга всички т. нар. царски имоти, които бяха върнати на Сакскорургготски и семейството му след падането на комунистическия режим.

Имотите на практика са отнети от наследниците на Борис III и Фердинанд още през 1946 г., когато царското семейство е принудено да напусне България. Година по-късно е приет Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници (ЗОДСИСБЦ). С него се обявяват „за собственост на Народната Република България всички движими и недвижими имоти, находящи се на територията на България и принадлежащи на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, лично придобити и наследени”.

През 1998 г., по време на правителството на Иван Костов и на парламентарното мнозинство на ОДС, тогавашният главен прокурор Иван Татарчев атакува в Конституционния съд (КС) конфискационния закон от 1947 г. Искането му ЗОДСИСБЦ да бъде „отменен“ е подкрепено от всички държавни институции, дали становища по конституционното дело. Така през 1998 г. КС единодушно обявява закона от 1947 г., с който са отнети всички имоти на наследниците на бившите царе, за противоконституционен.

Въз основа на решението на КС Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза подават искания за възстановяване на собствеността им съответно до областни управители, кметове, общински служби по „Земеделие и гори“ и поземлени комисии. Това става още по времето на правителството на Костов, като за някои имоти процедурите приключват при управлението на ОДС (например дворецът „Врана“ е върнат на Сакскобургготски през 1999 г. и той още тогава дарява на Столичната община огромна част от парка към него), за други реституционните административни процедури продължават и след 2001 г., когато на власт идва НДСВ с лидер Симеон Сакскобургготски.

В продължение на от 7 до 10 години той и сестра му необезпокоявано от държавата ползват имотите. Междувременно след журналистически публикации от 2003 г. започва да се поставя под съмнение дали те действително са били на царското семейство, или са държавни. През 2006 г. е създадена временна парламентарна комисия, която констатира, че имотите са реституирани на основание на решението на КС от 1998 г.

На власт идва ГЕРБ и на 18 декември 2009 г. парламентът налага мораториум върху ползването на дворците и горите до „приемането на специален закон“. 12 години по-късно такъв никога не е бил обсъждан.

Държавата завежда и дела срещу Сакскобургготски за връщането на дворците „Врана“, „Царска Бистрица“, „Ситняково“, „Саръгьол“ и за 16 500 дка рилски гори.

За развитието на делата следва да се посочи, че царят загуби с влезли в сила решения „Ситняково“, „Кричим“ и „Саръгьол“. И така докато спорът за „Царска Бистрица“ не стигна до Върховния касационен съд (ВКС). По това дело върховните съдии решиха да сложат край на споровете сред юристите и политиците какъв е ефектът от решението на КС от 1998 г., като питат самия Конституционен съд. До тогава най-общо ВКС приемаше, че решението на КС действа занапред и след като няма специален закон за реституцията на царските имоти, те не могат да бъдат възстановени на основание решението на КС.

Конституционният съд излезе с фундаментално тълкувателно решение (повече виж тук). С него той за първи път придаде обратно действие на решенията си, с които се обявяват за противоконституционни т. нар. формални закони и постанови, че те са невалидни от момента на приемането им. А когато са били приети преди влизането в сила на действащата Конституция – от 1991 г. В случая с царските имоти това означава, че законът за конфискацията им от 1947 г. е невалиден от 1991 г. Освен това КС посочи, че актът му, с който е обявен за противоконституционен законът за одържавяването на царските имоти, има отношение само към преките последици, а по всички останали съдилищата се произнасят „съобразно Конституцията, принципите и правилата на съответното отраслово право“. Т.е. няма нужда от специален закон за реституцията на царските имоти.

Така през октомври 2020 г. ВКС за първи път възприе тезата, че няма нужда от специален закон и постанови, че „Царска Бистрица“ е на Сакскобургготски и сестра му (повече виж тук). Последва и решение на Софийския апелативен съд, с което беше призната собствеността им и за двореца във Врана (повече виж тук).

През цялото време докато текат делата, действа мораториумът за разпореждане, ползване и строителство във всички царски имоти. Същевременно с него царят и сестра му са задължени да се грижат като добри стопани за тях. Още след налагането му тогавашният омбудсман Гиньо Ганев го атакува в КС, но съдът не се произнесе по искането му, тъй като прие, че той не може да оспорва конституционосъобразността на решения на Народното събрание.

Съдът в Страсбург днес на практика осъжда България заради подхода, който е избрала, за да си гарантира, че царското семейство няма да продаде никой от имотите или да сече гора. Обичайният ред би бил налагане на обезпечителни мерки от съдилищата, каквито впоследствие и са определени. Вместо това, обаче е наложен генерален мораториум, включително и върху къщата в с. Баня, която не е предмет на спорове между държавата и Сакскобургготски.

Основният проблем е, че мораториумът е наложен с решение на Народното събрание, което може да бъде оспорено само пред КС, а в България гражданите нямат право на жалба до него.

Затова ЕСПЧ приема, че е нарушено правото на царя на достъп до съд и на достъп до ефективни средства за защита (нарушение член 6 § 1 и 13 от Конвенцията), тъй като той не е могъл да оспори забраната за разпореждане с имота в с. Баня и тази за всякаква търговска експлоатация на „Ситняково“, „Сарагьол“, „Царска Бистрица“, „Врана“ и „Баня“, както и на горите.

„Решението от 18 декември 2009 г., с което се налагат ограничения на жалбоподателите, не е преразгледано, нито подлежи на преразглеждане от съд или друг орган, упражняващ съдебни правомощия“, констатира съдът в Страсбург и осъжда България.

Що се отнася до нарушеното право на собственост на Сакскобургготски и сестра му, ЕСПЧ разглежда отделно забраната за разпореждане с имотите и тази за търговската им експлоатация. И посочва, че царят е претендирал пропуснати ползи само по отношение на горите, а и държавата не е пречила на продажбата на билети на посетители във Врана, Саръгьол и Баня.

Европейският съдът приема, че забраната за сеч е имала легитимна цел – горите да не бъдат унищожени, ако сечта, извършвана от царя, продължи и следователно забраната за всякаква търговска експлоатация е насочена към тяхното запазване.

Тогава ЕСПЧ се заема с въпроса дали мораториумът е пропорционална мярка за постигането на тази цел. И констатира, че никога не е имало данни царят да е извършвал незаконна сеч или такава в нарушение на плана за горите. Нещо повече – ако е имало такива, държавата е можела да му наложи санкции по Закона за горите или дори да заведе наказателно дело, тъй като незаконната сеч е престъпление. „Правителството не е оправдало такова глобално ограничително решение“, заявява съдът в Страсбург.

Освен това той подчертава, че забраната за сеч продължава вече 12 години и за разлика от тази за продажба на имотите, която впоследствие е наложена от съда, тя съществува единствено въз основа на мораториума. „Мораториумът първоначално е бил предназначен да бъде временен, тъй като към момента на налагането му е посочено, че той ще остане в сила до влизането в сила на специално законодателство, такова законодателство обаче никога не е било въвеждано в парламента. Поради това жалбоподателите са в ситуация на несигурност относно края на намесата, от която се оплакват“, пише ЕСПЧ.

И заключава, че забраната за всякаква търговска експлоатация на горите по силата на мораториума е „непропорционална на всяка легитимна цел“ и държавата е „наложила прекомерна индивидуална тежест“ на царя.

По отношение на забраната за разпореждане с горите, ЕСПЧ констатира, че тя на практика е продължила въз основа на мораториума 1 година и 9 месеца. Причината за това е, че на 13 септември 2011 г. такава обезпечителна мярка налага и Софийският окръжен съд. И заключава, че с нея не е нарушено правото на собственост на царя, тъй като е продължила относително кратко. Той обаче осъжда България заради забраната за прехвърляне на къщата в Баня, тъй като тя не е обект на никакви съдебни спорове.

„Решението на ЕСПЧ доказа тезата ни, че мораториумът от 2009 г. и особено неговата почти 12-годишна продължителност са несъвместими с принципите на правовата държава и на Европейската конвенция за правата на човека. Освен политическото и правното безумие на този мораториум, следва да се подчертае и ролята на Конституционния съд. През 2010 г., когато беше сезиран от националния омбудсман, той можеше лесно да реши проблема в съответствие с българската Конституция и да спести това осъдително решение на европейския съд, с което българските власти едва ли биха могли да се гордеят. Вместо това, КС точно като Питал Понтийски си изми ръцете и стана част от проблема, приемайки, че омбудсманът, макар да може да иска да бъде прогласена противоконституционност на закон, няма право да направи същото с решение на парламента. Това беше израз на самоцелен формализъм и бягство от отговорност, което предопредели осъждането на държавата в Страсбург“, коментира днес адвокат Михаил Екимджиев, който представлява Сакскобургготски и сестра му пред съда в Страсбург.

Препечат от news.lex.bg