АСЯ ВАСИЛЕВА: ЗАЩО ОБЯВИХМЕ ОТСЪСТВИЕТО ОТ ОБЩАТА ЕВРОПЕЙСКА ПОЗИЦИЯ ЗА ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА НАЦИОНАЛНО ДОСТОЙНСТВО?

Слушаме, че сме за мир, че войната няма военно решение и че трябва да защитаваме националните си интереси. Добре. Но какви точно са тези интереси? Каква Европа искаме да изградим? Какво предлагаме на партньорите си? И защо, когато те излязат с обща позиция, понякога държим повече да обясним защо ни няма сред тях, отколкото какво бихме искали да постигнем заедно?

Все по-често имам усещането, че общественият ни разговор се е върнал към добрата Русия и лошия Запад. При това повече от двайсет години след влизането ни в НАТО и почти двайсет години след присъединяването ни към ЕС. Продължаваме да обсъждаме Европа така, сякаш сме нейни външни наблюдатели и някой друг взема решенията вместо нас.

Аз съм европейка. Не защото одобрявам всяко решение на Брюксел или смятам Запада за непогрешим. Европейската ми принадлежност е преди всичко цивилизационна. За мен Европа означава Просвещението — разума, критичното мислене, научното познание, свободата на съвестта и правото на човека да оспорва всеки авторитет. Включително този, на когото самият той симпатизира.

Затова не разбирам защо непрекъснато противопоставяме на тази принадлежност православието, историята и националната си идентичност. Нима гърците са по-малко православни, защото са европейци? Или французите са по-малко французи, защото участват в европейските институции? Откога българското национално самочувствие изисква да гледаме на Русия като на естествен покровител, а на Европа като на чужда сила?

България не е гост в Европейския съюз. Тя участва във вземането на решенията му и носи отговорност за тях. Имаме право да не сме съгласни, да предлагаме други политики, да изграждаме съюзи и да защитаваме интересите си. Но самочувствието на една държава се проявява и в способността ѝ да влияе върху общите решения, а не единствено в демонстративното разграничаване от тях. Въпреки, че не разбрах от какво се разграничаваме, след като в декларацията пише точно същото, което Йотова каза по време на речта си.

Може би тук се крие и един от сериозните ни обществени проблеми. Възприехме свободата да имаме мнение, но не в същата степен и отговорността да мислим самостоятелно. Да проверяваме фактите, да познаваме историята отвъд удобните митове, да различаваме знанието от убеждението и да допускаме, че любимият ни политик също може да лъже. Иначе лесно заменяме един авторитет с друг, без изобщо да сме станали по-свободни.

Мисля за всичко това и покрай президентските избори. Сред толкова много кандидатски двойки ми липсва разговорът за България като държава, която вече е част от европейския свят и има собствена отговорност за неговото бъдеще. Вместо това отново обсъждаме към кого трябва да се ориентираме, сякаш геополитическата ни принадлежност е временно недоразумение.

Но напоследък има и една много по-лична причина да мисля за тези неща.

Внучката ми е на четири години. Говори свободно няколко езика с различните си роднини, расте между различни култури и дори няма българско гражданство. Но когато говори на български, казва „на нашия език“. За нея в това няма никакво противоречие. Не ѝ се налага да избира между българската си идентичност и останалия свят.

Иска ми се, когато порасне, това да продължава да е толкова естествено. Да не трябва да доказва, че е българка, като се разграничава от Европа. Да живее в общество, в което може да задава въпроси, да оспорва авторитети, да учи, да пътува и сама да определя бъдещето си. А когато след години ме попита защо България е избрала определен път, бих искала да мога да ѝ разкажа какво сме искали да изградим, как сме участвали в него и какво сме постигнали. А не да ѝ обяснявам от кои общи снимки сме отсъствали и колко горди сме били от това.